Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.09 12:13 - ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ЧЕТВЪРТАТА В ПЕТАТА КОРЕННА РАСА Част8
Автор: rozzata Категория: Други   
Прочетен: 155 Коментари: 0 Гласове:
6



Въздействията на камъните, растенията, животните, които по това време съществуваха също само като астрални (душевни) форми, бяха чувствани като вътрешни душевни изживявания. При свързването им със Земната материя към това изживяване бе прибавено нещо съвършено ново. Външните материални процеси упражняваха въздействие върху самата душа, която сама беше облечена в една материална дреха. Отначало това бяха само двигателните процеси на този материален свят, които предизвикваха движения във вътрешността на самото етерно Земно тяло. Както днес ние възприемаме трептенето на въздуха като звук, така тези етерни същества възприемаха раздвижванията в заобикалящите ги етерни вещества. Едно такова същество всъщност изцяло беше един слухов орган. Това сетиво се разви първо. От това ние виждаме, че отделният сегашен слухов орган се образува едва по-късно. С напредващото сгъстяване на Земната материя душевното същество постепенно изгуби способността да я оформя. Само вече оформените тела можеха да произвеждат от себе си свои себеподобни. Появи се нов вид на размножение. Дъщерното същество започна да се ражда като много помалка форма в сравнение с тази на майката и трябваше постепенно да израства до размерите на последната. Докато по-рано нямаше никакви органи на размножението, сега се явиха такива. Сега обаче във формата не се извършваше вече само един физико-химически процес. Един такъв физико-химичен процес не би могъл вече да предизвика размножението. Поради сгъстяването на външната материя вече не беше възможно, душата да може непосредствено да й предаде живот. Във вътрешността на формата се отдели една особена част. Тази част остана недокосната от непосредствените въздействия на външната материя. Само намиращото се вън от тази отделена част останало тяло се излага на тези въздействия. То е още в такова състояние, в каквото по-рано се намираше цялото тяло. В отделената част действа по-нататък душевното естество. Тук душата става носител на жизнения принцип (наречен в теософската литература „прана”). Сега телесният предшественик на човека става двустранен. Едната му съставна част е физическото тяло (физическата обвивка). Тя е подчинена на химическите и физическите закони на заобикалящия го свят. Втората част е съвкупността от онези органи, които са подчинени на особения жизнен принцип. Благодарение на това се освободи и една част от душевната дейност. Тя вече нямаше власт над физическата част от тялото. Тази част на душевната дейност се обърна към вътрешността на организма и оформи една част от тялото, образувайки вътрешни органи. И чрез това започва един вътрешен живот на тялото. Това тяло изпитва вече не само сътресенията на външния свят, а започва да ги усеща вътрешно като особени преживявания. Тук се намира изходната точка на усещането. Първо това усещане се яви като един вид осезателно сетиво. Съществото чувстваше движенията на външния свят, натискът, който веществата упражняват и т.н.. Явяват се също и наченките на усещането за топло и студено. С това е достигната важна степен в развитието на човечеството. Душата се е оттеглила от непосредственото въздействие върху физическото тяло. Това тяло е предадено напълно на физическия и химическия материален свят. То се разлага в момента, в който душата не може вече да господства над него със своята дейност. И сега всъщност се явява това, което се нарича “смърт”. По отношение на съществуващите по-рано състояния не можеше да се говори за смърт. При делението майчината форма продължаваше да живее във формите на дъщерите. Защото в тези форми действаше цялата преобразена душевна сила също както по-рано във формата на майката. При делението не остава нищо, в което да няма душа. Сега нещата се изменят. Щом душата няма вече власт над физическото тяло, последното е подчинено на законите на външния свят, т.е. то умира. Като душевно действие остава само това, което е дейно в размножението и в развития вътрешен живот. Това означава, че чрез силата на размножението се раждат потомци и същевременно тези потомци са надарени с излишък на сила, която образува органи. В този излишък отново оживява душевното същество. Както по-рано при делението цялото тяло беше изпълнено от дейността на душата, така сега от тази дейност са изпълнени органите на размножението и усещането. Следователно имаме работа с превъплъщение на душевния живот в новородения дъщерен организъм. В теософската литература тези степени на развитието на човека са описани като двете първи коренни раси. Първата се нарича полярна раса, втората хиперборейска раса. Трябва да си представим, че светът на усещането на тези предшественици на човека беше един съвсем общ, неопределен свят. Само две от нашите днешни форми на усещането бяха вече обособени: Слуховото усещане и осезанието. Чрез изменението както на тялото, така и на физическата околна среда не цялата човешка форма беше вече годна да бъде, така да се каже, “ухо”. Една обособена част на тялото остана годна от сега нататък да съизживява сътресенията, които бяха от фино естество. Тя достави материала, от който постепенно се разви нашият слухов орган. Но като орган на осезанието по-нататък остана цялото останало тяло. Вижда се, че целият досегашен процес от развитието на човека е свързан с изменение на топлинното състояние на Земята. Действително, намиращата се в нейната околност топлина беше тази, която доведе човека до описаната степен. Обаче сега външната топлина беше стигнала до такава точка, при която по-нататъшно развитие на човешката форма не би било вече възможно. Сега във вътрешната форма възникна противодействие срещу по-нататъшното изстиване на Земята. Човекът става създател на един вътрешен източник на топлина, който е собствен източник. Досега той имаше онази степента на топлина, която му доставяше околната среда. Сега в него се явяват органи, които го правят способен да развива онази степен на топлина, от която той се нуждае за своя живот. Досега неговата вътрешност беше пронизана от циркулиращи вещества, които в тази насока бяха зависими от заобикалящия го свят. Сега той можеше да развие собствена топлина за тези вещества. Соковете на тялото се превърнаха в топла кръв. С това тялото като физическа същност стигна до една далеч по-висока степен на самостоятелност в сравнение с по-рано. Целият вътрешен живот се повиши. Осезанието още напълно зависеше от действията на външния свят. Изпълването със собствена топлина даде на тялото самостоятелен физически вътрешен живот. Сега душата във вътрешността на тялото имаше арена, върху която можеше да развие един живот, който не беше вече само живеене заедно с външния свят. Чрез този процес душевният живот беше въвлечен в областта на Земноматериалното. По-рано страстите, желанията, копнежите, удоволствието и страданието на душата можеха да се породят само в допир с нещо душевно. Това, което излизаше от едно друго душевно същество, събуждаше в определена душа симпатия, отблъскване, възбуждаше страсти и т.н.. Никакъв външен предмет не можеше да произведе такова действие. Едва сега се яви възможността, външните предмети да имат някакво значение за душата. Защото тя чувствуваше стимулирането на събудения от собствената й топлина живот като приятно чувство, а неговото смущение като неприятно чувство. Един външен предмет, който е годен за подържане на телесното приятно чувство, можеше да бъде желан, жадуван. Това, което в теософската литература се нарича „Кама” – тялото на желанията, – се свърза със Земния човек. Сетивните неща станаха предмети, които душата можеше да желае. Чрез своето тяло на желанията човекът бе свързан със Земното съществуване. Този факт съвпада с едно голямо мирово събитие, с което той причинно е свързан. Досега Земята, Слънцето и Луната не бяха отделени материално. Тези три тела с тяхното въздействие върху човека бяха едно тяло. Сега настъпи отделянето: По-тънката материя, която включва в себе си всичко, което преди това беше дало на душата възможност да действа непосредствено оживяващо, се отдели като Слънце; най-грубата част се отдели като Луна; а със своята материя Земята остана по средата. Естествено това отделяне съвсем не беше нещо внезапно, а целият процес се извърши постепенно, през което време човекът премина от размножението чрез делене до описаното напоследък размножение. Именно горепосоченият миров процес даде насоката на по-нататъшното развитие на човека. Първо Слънцето отдели своята материя от общото небесно тяло. Чрез това на душевното естество бе отнета възможността непосредствено да оживява останалата материя на Земята. След това започна да се отделя Луната. Благодарение на това Земята дойде до състоянието, което позволи да се появи характеризираната способност за усещанията и чувствата. И успоредно с този напредък се разви едно ново сетиво. Топлинните отношения на Земята станаха такива, че телата постепенно приеха твърдото разграничение, което отдели прозрачното от непрозрачното. Отделилото се от Земната маса Слънце получи задачата да излъчва светлина. В човешкото тяло се породи сетивото на зрението. Отначало това зрение не беше такова, каквото е днес. Светлината и тъмнината действаха върху човека като неопределени чувства. При определени условия той чувстваше светлината като нещо приятно, благоприятстващо живота на тялото и я търсеше, стремеше се към нея. При това същинският душевен живот протичаше все още в сънищноподобни образи. В този живот възникваха и изчезваха цветни образи, които не се отнасяха непосредствено към външни неща. Човекът отнасяше тези образи още към душевни, психически въздействия. Когато го засягаха приятни душевни въздействия, те му се явяваха като светли цветни образи, а когато беше докоснат от неприятни душевни влияния те му се явяваха като тъмни образи. В досегашното изложение това, което беше породено от появяването на собствената топлина, бе назовано като “вътрешен живот”. Обаче то още не бе вътрешен живот в смисъла на по-късното развитие на човечеството. Всичко става постепенно, също и развитието на вътрешния живот. Този истински вътрешен живот се прояви едва тогава, когато стана оплодяването чрез духа, когато човекът започна да мисли върху това, което отвън действаше върху него. Обаче всичко, което бе описано тук, показва, как човекът се врастна в състоянието, което бе описано в предишния раздел. И ние се движим всъщност вече във времето, което бе охарактеризирано, когато описваме следното: Душата все повече се научава да прилага изживяното в себе към външното телесно съществуване. Това става сега с цветните образи. Както по-рано едно приятно впечатление от нещо душевно беше свързано с един светъл цветен образ в собствената душа на човека, така сега тя се свързва с впечатленията от външната светлина. Душата започна да вижда нещата около себе си цветни. Това беше свързано с развитието на новите зрителни органи. За неопределеното чувствуване на светлината и на тъмнината тялото имаше едно несъществуващо днес око. (Легендата за циклопа с едното око е спомен за това състояние). Двете очи се развиха, когато душата започна все по-интимно да свързва външните светлинни впечатления с нейния собствен живот. С това се изгуби способността за възприемане на душевното, намиращо се в окръжаващия свят. Душата стана все повече и повече огледало на външния свят. Този външен свят се отразява във вътрешността на душата като представа. Редом с това стана разделянето на половете. От една страна човешкото тяло стана възприемчиво за оплодяването само чрез едно друго човешко същество, от друга страна се развиха телесните органи служещи непосредствено на душата (нервната система и мозъка), чрез които сетивните впечатления на външния свят бяха отразявани в душата. И с това бе подготвено навлизането на мислещия дух в човешкото тяло.

 Из книгата на: Рудолф Щайнер - Из Хрониките Акаша  



Гласувай:
7
1



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: rozzata
Категория: Други
Прочетен: 154949
Постинги: 206
Коментари: 273
Гласове: 2643
Архив
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930